къде сте, момчета

оказа се, че мога да обясня на всеки къде е ритуалната зала на централни софийски гробища.
с подробности и насоки
не искам да погребвам приятелите си
но никой не ме пита
Джо Таскър пише, че смъртта прави играта "алпинизъм" толкова привлекателна.
но това е само на думи
не съм готова да го преживявам, отново и отново
къде сме ние? страхуваме ли се премного за живота си, че сме още тук? не летим ли достатъчно нависоко, че да не са ни изгорели крилете?
как така ние крачим в мократа киша, докато момчетата летят във високото и чистото
кое е правилно?
а болката на другите? да я пренебрегнем ли в порива към мечтите ни?
всеки сигурно решава сам
но е толкова тъжно и празно да знаеш, че още едни широки усмивки ще ги виждаш само в спомените си
и никога наживо
или не е "никога"?