ръба на иглата

Иглата на Двуглав. Беше ми мечта от толкова години. Още помня първия път, когато Васко ми разказваше колко е красиво и въздушно катеренето.
Години отлагах, отлагах. Все се пазех, все ме пазеха.
И сега - баааам! - една мечта по-малко. Отстреляхме я с Даката за един ден.
Има-няма 6 часа и мечтата е история. Сега дълго време ще мога да се връщам към спомена и да си се възхищавам. И на Даката.

Най-вече за безкрайното търпение към моето мрънкане, плашливост, неувереност и капризи.

И все пак сме герои. За нас си, и в нашите си очи. И съм щастлива, че споделих мечтата си с най-скъпия човек.

Дадохме жертвоприношение на боговете на скалата.
Оставихме кръвта си по гранита.

И тя ни пусна.