Кой би могъл да каже, че ще открия толкова прекрасен, объркан, цветен (буквално, по целия гръб) човек.

С нея сме на една възраст, говорим един език, ходим с червени рокли, имаме резки движения, груб речник и подписа на един и същ руснак по телата.
Приличаме си, ха, сигурно няма странност в това.

А колко й завиждам, че може да се вижда със Симеон, да си говорят, да й споделя и да я смята за близка, въпреки, че и тя го е изоставила. Когато са били на 16.

Защо с мен не може? Защо продължавам да изкупвам вината за щастието си? Не може ли хората да продължават да се обичат и да си прощават без да са заедно?

Просто понякога не се получава... Толкова!

Тя ми каза да спра да изпитвам вина. Как да стане? Кога да стане?

Броя годините, те си минават, минават.

Той има характер. Има принципи. Има мъжка твърдост. Има ранимо сърце. Ранимо сърце с което наранява. Отмъщава. Наказва. С мълчание. С изтриване. Все едно ме е нямало.
Никога.
Така е по-добре. Но аз защо не мога да свикна и просто да го приема? Колко още години?