/

човек, когото съм обичала всичките си тийн-години, а и все още обичам е избрал да не говори с мен и да не ме вижда никога повече.
боли.
but that's okay.
човек, когото съм държала в ръцете си, учила съм го да говори, да чете, да ходи, да катери, да лъжe, да вярва, да бъде добър, да ни пази, да се грижи за момичетата, да бъде нежен и мил, галантен и грижовен. да чува музиката, да обича книгите, да споделя емоциите си, да ми доверява проблемите си, да бъде истински (по моите си вътрешни критерии за истинско) е избрал да не говори с мен и да не ме вижда никога повече.
боли.
but that's okay.
човек, който ме е отгледал, който е плащал за храната, която съм яла и за образованието ми, което ме е направило това, което съм, който е ходил на родителските ми срещи, който е решавал с мен задачи по математика, е избрал да не говори с мен и да не ме вижда никога повече.
боли.
but that's okay.
човек, когото познавам от деня на раждането му, преди малко повече от 20 години, когото обичам като най-близък приятел, който прилича на мен повече отколкото бих искала да призная, когото понякога наранявам със своя over-protection и стремеж за контрол, но обичам отвъд себе си не ми се обажда вече 3 седмици... почти съм готова да напиша следващото изречение...