Нещо не сколасах да седна и да напиша
колко се радвам, че 2011-а свърши
или, че е баси якото на Нова година да не лежиш в болница с някакви изперкали, плачещи баби, изпълнена със самосъжаление и виеща от болка
прикована за леглото с оловни тежести и разтърсвана от постоянни, неволеви мускулни спазми, които избухват като шарени цветя от болка в слепоочията и се разливат по цялото тяло...
Знаех си, че не трябва да сядам да пиша, защото отново и отново се връщам към "това". Хем е минало, хем до последно в новогодишната нощ си поглеждах крадешком часовника, и си мислех, как точно преди година...
И всъщност, най-якото е, че мина. Мина моят болезнен януари, после мина също толкова болезненият февруари, после мина отчайващата пролет, после мина непълноценното лято, после мина странната есен, и сега мина границата, която оставя едното в прелистена страница и отваря пред мен нов бял, неизписан лист.
А на него има място за толкова много неща. И хора, и музика, и срещи, и работа, и мечти, и тайни надежди, и нови дрехи, храна, хубаво вино, нова екипировка, яки филми, тихи вечери, шумни нощи, тежки махмурлуци, прекрасни компании, щастливи мигове.
И още толкова, толкова много чака да бъде изписано по бялото и да го изпълни със смисъл.
Започвам годината спокойна. И щастлива. И се надявам, че отвъд хубавите неща, които съм намислила да случа, съдбата ще ме изненада с непредвидени подаръци
В крайна сметка го заслужавам, нали
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар