NB

все се самоуспокоявам,
че най-важните работи няма за какво да ги пиша
защото са в сърцето
и се помнят
обаче ми е важно да го видя
черно на бяло (или обратното)
защото много исках да им кажа,
но ме беше срам, че ще изглежда и ще звучи смешно и неуместно
и не му беше времето за речи на признателност
а и така - насаме със себе си, и в мониторите на онези, които имат пътечка дотук
е по-лесно

обичам ви. и съм ви благодарна.
за силите, които ми дадохте, за времето, което ми посветихте. всички заедно и един по един.
за слушалките, когато в света ми нямаше живи звуци
за книгите, които ме отведоха далеч, когато не издържах вече да бъда тук
за първите стъпки, със замаяна глава и стиснати зъби
за всичките следобеди, сутрини, вечери и нощи, когато не бях сама
в черно-белите зимни дни
с квадратната форма на една стая
от прозореца до вратата
когато не исках да отварям очи, и нямах сили повече
минало, настояще и бъдеще се бяха оплели в едно кълбо от постоянна, поглъщаща болка
когато не вярвах, че вече ще имам лято...

и всички тези хора, които бяха с мен на враца... дори само като си го спомня, нещо ме хваща за гърлото и не мога да дишам
от обич, благодарност и щастие,
че съм благословена да знам какво е
да имам истински приятели
исках да разберат как самото им присъствие е най-огромният, най-прекрасният и най-стойностен подарък, който някога бих могла да получа
обичам всеки от тях, един по един
и всички тях, заедно
още са в главата ми
седнали край огъня

и искам да не забравя да се питам
достойна ли съм
и да не го взимам никога за даденост