сортирам и разглеждам снимките на отминаващото си лято
щастлива съм, че беше толкова богато на преживявания, гледки, емоции. с миризма на бензин, кафе и мръсни дрехи в багажника.
с дъх на море, слънце и варовик...
с допира на неговите силни ръце, оцапани с магнезий.
и онези много моменти, в които мълчанието ни е изпълнено със смисъл.
точно преди половин година нямаше да повярвам, че ще видя Алпите. че ще бъда там. че ще вървя нагоре - сънена, изморена, задъхваща се, но няма да се откажа...
че ще мога да усетя вятъра, който клати въжето, че ще гледам отново нагоре, затаила дъх да не го спъне моята разсеяност...
усетих повея на безкрайния дълбок, черен страх от това, че най-скъпия може да го няма... с едно подхлъзване, една част от секундата...
и колко е хубаво после, когато сме живи и долу. краката стъпват и се спъват по камъните на пътеката, мускулите болят, но това е нищо и няма значение. защото той е жив, и аз съм жива.
и сме заедно във всичко това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар